Учим се от грешките си  Работя като психотерапевт от много

Учим се от грешките си 

Работя като психотерапевт от доста години и постоянно съм считала, че е тъпо, че психотерапевтите приказват за теории най-вече между тях, зад затворени порти. Ентусиазирам се доста, когато виждам по какъв начин тези правила оказват помощ на хората. От алтернативите и въпросите, които ми изпращат, си построявам една обща картина за всичко, което хората желаят да знаят за това по какъв начин да живеят, и се пробвам да намеря отговори. Така че задачата ми е да показва тези понятия и хрумвания на необятната аудитория, а с писането се стремя да споделям тези познания на лесносмилаеми хапки с вярата, че повече хора ще могат да се възползват от тях. Тази книга е едно резюме на многото отговори на въпросите, с които хората са се обръщали към мен през годините, на работата ми като терапевт и създател на графа за препоръки, на беседи и събития, както и на ежедневното другарство. 

Ако би трябвало да ви дам един съвет като за начало, той би бил от доайена на самопомощта доктор Сузан Джефърс, която споделя: „ Вие сте задоволително положителни тъкмо такива, каквито сте, а това, което сте, е едно мощно и изпълнено с обич човешко създание, което се учи и израства на всяка крачка. “ Всички сме правили неточности, само че ние не сме нашите неточности. Учим се от тях, с цел да можем да продължим и да създадем нови неточности. Фантазираме си за нещо, което желаеме и от което се нуждаем, само че когато реализираме фантазията си, действителността ни демонстрира, че това е било неточност. Така че поправяме грешката и се учим от нея, а по-късно вземаме друго решение, което прави работа за малко, и след известно време се постанова да вършим нова промяна. 

Никога не се знае по какъв начин ще свърши всичко, а до тогава можем да продължаваме да се надяваме, да се опитваме и да опитвам. Когато вършим дефинитивна преценка за себе си, когато слагаме метафорична черна шапка, удряме с чукчето и произнасяме присъдата, не вършим услуга нито на себе си, нито на някой различен. Отлагането на преценката за известно време съвсем постоянно е добра концепция. 

Всички ние имаме доста общи неща. Всички сме уязвими човешки същества, които би трябвало да схванат, че има повече мощ в това да признаем своята накърнимост, в сравнение с да оставаме вкопчени в маската на подправена мощ. И най-после, уповавам се, че ще прочетете тази книга, с цел да си доставите наслаждение. Може да звучи банално, само че удоволствието от живота би трябвало да бъде приоритет. И в случай че като се изключи че ви достави наслаждение, тази книга откри отклик във вас и ви накара да извикате: „ Еврика! “, и нещата си дойдат на мястото даже и единствено ненапълно, това ще е отлично. Явно това е, което се надявам да реализира в тази книга. Но вашите прекарвания ще покажат дали съм съумяла, или не. 

Как обичаме 

В западното общество се е наложило убеждението, че е значимо да бъдеш самостоятелен. Историите за бизнесмени, постигнали триумф сякаш със лични сили, и стандартите за „ модерната самостоятелна жена “ са на всички места към нас. Но аз имам вяра, че ние в никакъв случай не сме същински самостоятелни: разчитаме на други хора в съвсем всеки аспект от живота си – от развъждането на храната и доставянето ѝ до магазините до обезпечаването на течаща вода и построяването на къщите, в които живеем. Пълната самостоятелност е подправена концепция. И както имаме потребност от други хора, които да ни доставят с питейна вода, по този начин имаме потребност и от други хора за компания – даже някои от нас да са се пробвали да се приучат да не изпитват такава потребност. Хората, за разлика от някои други животни, не се раждат изцяло развити. Ние се развиваме посредством връзките ни с първите хора, които поставят грижи за нас – нашето възприятие за лична персона, нашата еднаквост, нашите потребности и особености на характера се образуват според от това по какъв начин са се грижили за нас. Психоаналитикът и педиатър Доналд Уиникот споделя: „ Бебето единствено по себе си не съществува без майката. “ Това ни трансформира в същества, които се нуждаят от съгласуваност през целия си живот, с цел да се усещат част от света. Обикновено тази връзка е с хората, само че можем да бъдем свързани и с хрумвания, места и предмети. Мислейки за мои някогашни клиенти от психотерапевтичната ми процедура, откривам, че без значение какви са били техните проблеми, аргументите съвсем постоянно са се коренили в техните връзки с други хора: по какъв начин предишните им взаимоотношения са повлияли на техните системи от убеждения, на метода, по който гледат на себе си, или по какъв начин са заседнали във взаимоотношенията си с другите. 

Реших да стартира тази книга с това по какъв начин реализираме връзка с другите, тъй като това е най-важната част от живота ни. Ако попитате обречен на смърт човек, той ще ви каже, че най-ценното нещо, което остава в живота, са връзките, и това нормално са връзките с други хора. Тъй като сме комплицирани същества и всички произлизаме от малко или доста различаващи се култури – като тук включвам съществени привички, фамилна динамичност, език, метод към нещата, – връзките могат да бъдат сложни. Всички ние имаме разнообразни системи от убеждения и модели на съдействие между тях. Намирането на метод да извършите взаимоотношенията си допустими за вас и за хората към вас може да е от значително значение, само че сигурно не е просто.

Защо жадуваме за връзка 

Чувството на съгласуваност с другите е част от човешката същина. Нуждаем се от съгласуваност освен с други хора, само че също и с хрумвания, предмети и заобикалящата ни среда. Искаме да се усещаме част от нещо – без значение дали става дума за логичен диалог, замяна на няколко думи на автобусната спирка, за четене на книга, или за гледане на телевизия. Отчасти това е повода да сме пристрастени към телефоните си: те ни дават чувство за връзка, което провокира освобождение на ниски равнища на допамин – хормона на положителното въодушевление. Ако обаче единствената ни връзка е посредством екрана, има възможност да се депресираме, защото се нуждаем от по-активни форми на свързване, при които има взаимоотношение сред нас и другия човек. Ако не поддържаме задоволително връзки с хората, психологичното ни здраве страда. Искаме в живота ни да има хора, които ни карат да се усещаме добре, и се нуждаем от хора, които поддържат актуалната ни визия за нас самите, с цел да потвърдят нашата еднаквост. Връзката е значима, тъй като хората в живота ни са като огледала, в които виждаме себе си. Начинът, по който другите се отнасят към нас, е самобитна система за надзор и баланс на психологичното ни здраве. Въпреки това съществува и заплаха от прекомерна съгласуваност. За да обясня какво имам поради, ще употребявам една потребна прилика, която разказва човешкото тяло като покрито с кукички. 

Ако нямаме извадени кукички, никой различен не може да се свърже с нас и ние не можем да се свържем с никого, което ни кара да се усещаме изолирани и самотни. Но в случай че всичките ни кукички са извадени, тогава ние сме свързани с всички и всичко от самото начало и тези самостоятелни връзки престават да имат смисъл или значение. Прескачаме от човек на човек, от концепция на концепция и ни е мъчно да се задържим умишлено на едно нещо. Свържете се с всичко и ще откриете, че в последна сметка не сте свързани с нищо. Всички сме срещали хора, които са разсеяни и вниманието им не е концентрирано върху нищо съответно, които са сложни за схващане и с които не можете да поддържате връзка обикновено, тъй като постоянно имате възприятието, че не са се фокусирали изцяло върху вас. Това е така наречен маниакално държание. Понякога е добре да си маниакален – и за мнозина това може да бъде път към творчеството, – само че в дълготраен проект това е неустойчиво положение. Както с доста други неща, и тук би трябвало да се откри баланс. Ако сме извадили няколко кукички – не всички, само че някои, – можем да се свържем с хората, които ни интересуват, и с това, което ни интересува, и можем да осмислим тези връзки. Можем да използваме свободното си време, с цел да вършим това, което намираме за удовлетворяващо, да бъдем отворени за новите хора, които влизат в живота ни, и да отделяме време, с цел да оценяваме техните полезности и дали подхождат на нашите. Добра концепция е да се обкръжим с хора, които ни оказват помощ да изградим позитивно отношение към себе си. Хора, които, даже да ни провокират, го вършат по метод, който ни кара да се усещаме по-скоро просветлени, в сравнение с по-лоши, и които са на наша страна.

От: „ Книгата, която желаете всички, които обичате*, да прочетат *(а може би и някои, които не обичате) “, Филипа Пери, изд. „ Изток-Запад “, 2024 година
Изображение: DALL-E